ДЪЖД
- Какво е времето?
- Лошо...неее исках да кажа, че е просто дъждовно...
- Искаш да кажеш, че е вълшебно...Само дъждът може да нашепва съкровените ти желания...а ти все още се правиш, че не ги чуваш...
- Ти...как разбра...
- Ами. Спокойно. Тук съм. Вярвай ми... повярвай си...
- Страх ме е... Ами ако греша...ако те подведа...
- Чувствата не продвеждат. Ние сами се подвеждаме. С очаквания... Искам да бъдеш истинска... Бъди това, което чувстваш, нито грам по-малко или повече. Това е достатъчно.
- Виж, всичко ми се струва накак налудничаво... когато спра да мисля, сякаш отивам в друг свят.. там дъждът ми говори и ме подканя да тичам боса по тревата, да лежа с часове на полянката на сянка до стария дъб... Вятърът ме носи на крилете си.. Чувствам се обичана и на място... А тук.. Светът е сив... и ме боли... Страх ме е да изпитам тези чувства тук.. толкова пъти бях наранявана и разкъсвана... Как да продължа?! Ти би ли могъл?...
- Само заради теб! И аз минах през този ад...Но ти решаваш дали искаш да бъдеш щастлива... Не давай обещания и не прави планове. Бъди сега. Обичаща и обичана. Защото в този момент аз те обичам. Не се плаши... Искрен съм. Чувствам те част от мен.
- Аз също... Това сън ли е? Не искам да се събуждам ако е сън.... Ти ми показваш как да се наслаждавам на емоциите си. Преди го правех.. Не помня защо спрях.. но вече повече от 10 години съм различна. Не съм себе си.. Живея чужд живот. Това не ми харесва. Нормално ли е това?
- Напълно нормално е. Добро утро, мила!
- Но сега е обед, защо ми казваш “Добро утро“?!
- Защото ти току-що се събуди! Отвори сърцето си и си спомни, че животът е прекрасен. Гордея се с теб! Ти си прекрасна и най-сетне сама го видя.
- Без теб нямаше да се справя.... Тези поляни.. Този дъжд.. За тях съм копняла винаги и излиза, че сама съм се ограничавала да бъда щастлива... Защо съм го правила...не разбирам..
- Защото те беше страх. Да видиш каква вселена имаш в душата си. Дори и с рани, ти пак можеш да обичаш и да си щастлива. На повечето хора им отнема цял живот и на прага на смъртта се питат “Защо не си позволих да бъда щастлив?“.
- Но това е толкова глупаво...да пропиляваш...мечтите си...
- Нищо не е глупаво, мила. Това се нарича израстване. Няма как да знаеш, че утрото е светло, ако не си преживяла най-мрачната нощ.
- Днес искам да сбъдна мечтите си!
- Моля те, само не бързай... Не бъди алчна... Алчността не е присъща на сърцето... Бъди внимателна и мила със света. Помогни им да бъдат по-щастливи днес. Не искай от тях да се събудят.. Те сами трябва да го пожелаят. Дари ги с любовта, от която имаше нужда ти.
- Но.. Почакай... Къде отиваш?! Дори не ми каза как се казваш?
- Тук съм. Винаги съм бил. Но ти нямаш повече нужда от мен.
- Усещам как страхът отново иска да ме обземе...
- Това е нормално. Винаги, когато си на прав път, страхът ще се появява. Но ти не спирай, не се отказвай. Слушай сърцето си - то ще те води.
- Благодаря ти... Мога ли да направя нещо за теб? Ще те срещна ли отново..?
- Аз винаги ще бъда тук, за теб. Знаеш го. Обещай ми, че ще ме носиш в сърцето си...
- Ооо сега се сетих кой си! Ти си Вярата.
- Вярата, вярата, вярата - ехото на свой ред разнесе тази магична дума и стигна чак до онзи далечен хълм, дори и зад него. Сали се почувства изпълнена с благодарност, смирение и любов. Зачуди се какво да прави. Отново заваля, а тя дори не забеляза това. Видя само в далечината една приказна дъга. Усещаше пролетния дъжд по голите си ръце и крака различно. Дъждът не просто валеше. Дъждът я докосваше нежно. Сякаш я поздравяваше за “добре дошла“.
- Денят е прекрасен - прошепна си тя - Колко ли чудеса ще се случат днес?
- Чудеса ще се случат днес - отвърна ехото.