Вечност...



- Обичам да слушам песента на дъжда свирейки по ламаринения покрив на съседния блок. Толкова е дълбока, истинска и лична. В този миг усещам как тъгата се надига в мен. Всички сълзи, които някога са били подтиснати в този момент напират в мен… Едновременно с това усещам дълбока душевна хармония. Природата е толкова проста. И естествена. Дъждът не се чуди дали да завали наляво или надясно. Прави го, както може най-добре. Не се чуди как изглежда от страни. Танцува по начина, по който го може. Защото няма усещане и мания за перфектност. Именно затова обичам природата. Не е като нас, хората… не се опитва да се харесва на всички. Дъждът дори не се и засяга, че всички го хулят. - такива мисли се въртяха в главата на Сали докато се протягаше в неделя сутрин в леглото. Денят беше различен.


- Днес е Великден.- мислеше си тя с чорлаво разпилените къдрици в леглото. Тя беше на ново странно място. За първи път си позволи да бъде там, където именно тя желаеше да бъде – на място, което не познаваше, но се чувстваше уютно.- Имам нужда от една студена сутринна разходка. Какво ли ме очаква днес? Дали днес ще открия вътрешния мир заради който се озовах тук… Със сигурност денят ще бъде интересен.


Измъквайки се от леглото, Сали се опитваше да не събуди останалите. Излезе навън и присви очи – минаваше 7:30ч. и слънцето светеше доста силно. Хвана натам, накъдето усети, че трябва да върви. С всеки изминал ден тя се доверяваше все повече на вътрешната си същност. Вървейки по пътя към плажа се натъкна на интересни вещи, заровени от повея на вятъра. Намираше се на плаж, доста опустял – рядко беше претъпкан – хората отдавна ходеха на „модерните“ гръцки плажове. Тук сякаш дървените хамаци и чадъри копнееха за човешка нежност… Сали притаи дъх – тя обожаваше места, на които спомените бяха повече от преживяванията… В пясъка тя намери малък сувенир – беше малка частица от слънчеви очила. На метри от първото съкровище проблесна и друга част от тази антика – рамката на очилата. На нея ясно беше гравиран надпис „вечно твоя“.


-Вечно твоя – въздъхна тя.– Колко силни думи. Кухи думи.- Нож преряза гърлото й. Замисли се за последното й влюбване.. и поредното й заричане – „Той е мъжът за мен, ще бъда с него вечно“.


- Този плаж… - с насмешка започна- какво искаш да ми кажеш….


Плажът мълчеше. Но за сметка на това вълните сякаш горещо се опитваха да я достигнат…да я прегърнат. Но тя беше достатъчно навътре на брега. Вълните отчаяно се опитваха да стигнат до нея, но без успех. Сали седна на студения леко влажен пясък, хванала с една ръка рамката на очилата, докато другата беше свила в юмрук, в който държеше парченцето от стъклото на очилата. Беше навела глава. Тихо заплака. Усети тези емоции, за които си мислеше по-рано в леглото и свързваше с дъжда. Осъзна, че не е нужно да има дъжд, за да заплаче. От толкова време подтискаше тази болка…не можеше да се сдържа повече….


- Любовта е безумна магия… Не. Любовта е заклинание. Кара те да вярваш в нея, да се отдаваш и… си тръгва… Ограбва душата ти… Остава ти някакви смешни спомени, които не топлят. Парят… Каква съм глупачка… Всеки път си повтарям, че ще е различно, че аз ще бъда различна… Толкова силно копнея да бъда истинска… да срещна човека, който ме приема и обича. Омръзна ми да бъда силна и всеможеща…. Имам нужда от рамо, на което да заплача, от ръце, които ми помагат да се изправя…


Докато мислеше за това една клонка от изсъхналия чадър падна и се оплете в косата й, сякаш някой я погали. Свила се на кълбо около краката си, държейки в двете си ръце парчета от нечия чужда любов, тя мислеше за тези думи - вечно твоя.


- Какво значи вечност? Та ние притежаваме единствено само този миг, тук и сега...защо ни е да използваме толкова гръмки думи като „вечност“. На мен ми стига да знам, че той ме обича в този миг…. Нищо повече.. Да знам, че иска да бъде с мен, защото се нуждае от моето присъствие.


Сълзите й рисуваха странни образи по пясъка. Тя се беше уморила да вярва… да търси красотата в света.

- Любовта е толкова крехка…-мислеше си тя, докато гледаше парчетата от чуждата любов – Но защо не се борим за любовта си… То с борба не става… По-скоро защо не се опитваме да поправим счупеното с повече любов и подкрепа, а сме готови да го захвърлим на вятъра, тръгвайки си един от друг… Дали този случай е различен… дали хората се бяха уморили един от друг и просто са взели решение да се разделят…или гордостта е надделяла в тях… Надеждата отново се завърна и Сали продължи на глас "Боже, искам от днес нататък гордостта ми да отстъпва винаги пред любовта. Дори и да ме боли, нека да е така. Не искам повече да губя себе си заради гордост. Ако ще губя любовта си, то нека да е, защото се е изчерпала."